Подай сигнал

Най – старият училищен звънец е запазен в Казанлък

Върху покрива на старата сграда на Педагогическото училище, днес Хуманитарна гимназия „Св. Св. Кирил и Методий”, кокетно се извисява малка куличка. Наглед ненужна, отживяла времето си, за щастие запазена, тя преди много десетилетия от миналия и по-миналия век била един от символите на Педагогическото училище и неотменна част от живота на тогавашния Казанлък. От закачената в нея училищна камбана сутрин, точно в 7,30 ч., по часовник, сверяван с телеграфния импулс в пощата, която се намирала срещу училището, над смълчания град отеквал камбанният звук. Казанлъчани казвали: „Камбаната би”.

Нахлузили сините фуражки с лъскав месингов монограм над челото, на който се откроявали едрите букви на абревиатурата – „КДПУ”, от всички краища на на малкия тогава град тръгвали учениците. Дори и тези, които живеели в най-отдалечените махали, пристигали навреме. Дворът се запълвал. Между големите се движели и рояк деца – будните ученици на образцовото училище.

Курсистите на Педагогическото училище нямали чанти. Книгите носели под мишница. „Общата” тетрадка, свита на руло, стояла мушната в джоба на палтата им. Нямали и униформи, само фуражки. Но ги носели с гордост, защото ги отличавали. Да си ученик в КДПУ, било чест! Били облечени със шаячни дрехи, градска кройка. Балтони се срещали рядко. Шаяченото еднообразие се нарушавало от неголемия брой широки, черни пелерини, които се мяркали тук-там и ефектно, като персонаж от Хамлет, загръщали собствениците им.

Пред входа на сградата, между две високи трепетлики белеела мраморната, покрита с красиви орнаменти чешма. Бистра вода се изливала от двата лъскави месингови чучура. Учениците, само момчета, се трупали около чешмата и изчаквали учителите. Един по един идвали те, също само мъже. Училището било мъжко. Облечени изискано, в съответствие с мъжката мода тогава – редингот, отзед разцепен като лястовича опашка, на главата бомбе, в ръката щик – елегантно бастунче.

Учениците ги посрещали, отдръпвали се почитателно, за да им сторят път и ги поздравявали. Учителите леко повдигали бомбетата в отговор на поздрава и един по един влизали в сградата. След тях по няколкото протрити от годините стъпала тръгвали курсистите и децата от Образцовото училище. Там минавали покрай зоркия поглед на прислужниците. Да му мисли този, който е с мръсни обувки! Звънецът биел. С дневници под мишница и със съзнание за мисията си през смълчаните коридори към класните стаи се отправяли учителите. Учебният ден започвал – 4 часа преди обяд и още толкова селд обяд. [Китапова–Попова, Людмила П. Забравено и неизвестно за стария Казанлък. Казанлък, 2004, с. 29-30.]

Категория
КАЗАНЛЪК

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *