Подай сигнал

“В онзи ден не аз спасих живота й, а тя спаси моя”

Старата лисица в детската количка и мъжът, който я разхождаше в парка. На пръв поглед една наистина абсурдна гледка, изпълнена с антагонизъм.  Но, заговаряйки човека, аз научих историята. Неговата и тази на лисицата. Преди години той по невнимание  прегазил с автомобила си горското животно. Ужасéн,  пренесъл кървавата топка издъхващо, агонизиращо диво същество в клиниката. Лисицата като по чудо била спасена, но останала завинаги парализирана. Обездвижена. Безпомощна. Никому ненужна. И… човекът избрал да се грижи до края на дните й за нея. Вече повече от шест години. И получил истинска обич. Привързаност. Прошка. Усмихна се, погалвайки козината й и каза : “В онзи ден не аз спасих живота й, а тя спаси моя” .  От детската количка лисицата гледа зелените полета, които никога няма да пробяга. А аз си мислех през цялото време за Екзюпери. Сбъднатата мечта на НЕГОВАТА лисица – да бъде опитомена,  подслонена. Обикната. Да бъде предпочетена пред една роза. Да пристигне в нечие сърце. Знаеш ли, те – лисиците ! – без колебание биха се разделили с шанса са тичат, да ловуват и странстват,  когато някой им позволи просто да останат в дните му. Гледах този мъж – застарял бивш Малък Принц с коремче и вехто сако с лакътници, гледах неговата саката, престаряла лисица в детската количка… И за първи път пред мен се разкри възможния щастлив край на “Малкия принц” – без раздели, без saudade, без фалшиви притежания и прецъвтяващ нарцисизъм

Категория
ОТ МРЕЖАТА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *