Когато се говори и пише за основателите на първата в България фабрика за струнни музикални инструменти „Кремона“- Казанлък обикновено се започва и свършва с биографични данни за първия лютиер в града Димитър Георгиев Саранеделчев. Никога не се говори и пише за останалите негови братя – Петко, Боньо и Иван, които също имат принос за основаването на фабриката. В следващите редове ще разкажа накратко за жизнения път на един от тях – Боньо ( Бончо) Георгиев Саранеделчев, на който тази година се навършват 120 години от рождението и 50 години от смъртта му.
Роден е на 28 март 1900г. ( нов стил) в Казанлък, а е кръстен на 20 юли с. г. в Храм“ Св. Йоан Предтеча“( Къренската черква) от отец В. Каличков. Завършва през 1919 г. средно образование в казанлъшкото Педагогическо училище. По-големият му брат Димитър вече е отворил в бащиния им двор първото лютиерско ателие и Бончо е неотлъчно до него, като много бързо възприема тайните на лютиерското изкуство. Освен това от брат си възприема идеите на вегетарианството и толстоизма, но не се задоволява само да спазва определи правила, а навлиза в дълбочина на тези учения. Чете много, анализира прочетеното, стреми се да даде свой принос при разпространение на идеите. Така през 1921г. с още 30 младежи от София, Бургас и др. основават вегетарианска комуна в странджанското с. Урум-кьой ( сега с. Индже войвода), в имота на своя съмишленик Пейо Гальов. След това отиват край Бургас, в м. Ченгене скеле. Оттам в края на 1923г ги подгонва властта по време на правителството на Ал. Цанков. Между неговите приятели бил Вичо Гъдев – собственик на фабрика за сапун в Бургас, който бил също вегетарианец. Той приема на работа Боньо, шипкалията К. Гунев и бургазлията Ив.Чешмеджиев. През февруари 1924 г. Боньо получава телеграма от Казанлък да се прибере бързо. Помислил, че е станало нещо лошо вкъщи, хванал влака за Ст. Загора. По това време валял сняг, но той бързал да се прибере и тръгнал пеш. След години разказва:“ Обувките ми стискаха и някъде към с. Змейово се събух бос и така – до Казанлък. Краката ми целите се подуха, изприщиха се от болка. Като си дойдох, най- напред разбрах, че няма смърт в семейството, а бати Митьо си е дошъл от Германия и затова ме викат да започваме заедно работа.“. Тогава основават „Кремона“, като Боньо освен лютиерската работа се нагърбва и с цялостната организация на производството: закупуване на материали и тяхното разпределение, води кореспонденцията на фирмата, продажбите на готовата продукция. Както е известно от историята на „Кремона“, поради липса на достатъчно капитал в един момент братята сключват споразумение с Популярна банка -Казанлък да ги кредитира, като предават на банката всички свои инструменти, материали и готова стока. Възникват някои несъгласия с управата на банката и Боньо напуска. Купува си място, построява къща и заживява на 100-тина метра от моста на р. Тунджа по пътя за с. Бузовград, където по това време и други вегетарианци си правят къщи. Навремето казанлъчани казваха на този район „ При вегетарианците край Тунджа“. Започва да се занимава със земеделие. В Стара Загора кара агрономически курсове и след успешно издържани изпити получава свидетелство с право да открие свой разсадник за овощни дръвчета. За нуждите на този разсадник, поради липса по онова време на цветна фотография, към всяко дръвче, което продава прикрепва картонче със своя цветна рисунка на съответния сорт плод, за да знаят хората какво купуват. Но неговите художествени умения не се ограничават само с тези рисунки, а и с портрети. В един момент, назначеният от Популярната банка директор на „Кремона“ Ив. Скордев разбира, че няма квалифициран майстор, който да прави дръжките на музикалните инструменти с грифовете и дълго уговаря Боньо да с върне на работа при добро заплащане. Имал е и желание Боньо да обучи един работник за разкрояване на материала. Боньо се съгласява, но само при едно условия – да работи вкъщи, като готовата продукция ще носи в „Кремона“ всяка събота и ще му се плаща на парче. Обучава и работник, който бе известния по-късно Христо Мунтов. От 1949г. Бончо Саранеделчев започва работа в казанлъшката дърводелска кооперация „Дъб“, която през 1953г. се слива с „Кремона“ и Бончо продължава работа там в периода до 1957г. , а след това от 1963г. до 1969г.
Още през ученическите си години Бончо изучава стенография, а от 1920г. и есперанто, като според него международният език трябва да има голямо бъдеще за дружба между хората, без значение на тяхната националност, раса, религия. Деен член е на казанлъшкото есперантско дружество. Заедно още двама казанлъчани – Исак Рубинов и Шмил Юзумов, евреи, есперантисти, през 1924 г. участват в български есперантски конгрес в Русе. След като този конгрес приключва своята работа, тримата решават да отидат на Световния есперантски конгрес във Виена. Минават през Дунав в Румъния, оттам през Унгария и после в Австрия. На конгреса се запознават с много хора от цял свят. След това се връщат в България с кораб по Дунав. За цялото им пътешествие и участие в конгреса Боньо съхранява снимки, които заедно с документи, ценни книги и речници през 70-те години съпругата му предава на Димо Мартинов от с. Крън, тогавашен председател на казанлъшкото есперантско дружество за основания от него частен музей. За съжаление след смъртта на Мартинов цялото имущество на музея е разпиляно.
Боньо Г. Саранеделчев пише и стихове с псевдонима Бончо Черноземски. Има писмени разсъждения по много принципни въпроси. Свирише на китара и мандолина. Има разнообразни контакти със съмишленици от цялата страна. Не му е чуждо чувството за историчност и документира със снимки някои периоди от живота си. Тези снимки също през 70-те години съпругата му предава на основания в с. Шипка музей, но следи от тях също не открих.
Боньо имаше щастие негова спътница в живота да е Донка Христова Мартинова( по баща, а по мъж Саранеделчева), една природно интелигентна жена със същите интереси, със същия твърд характер при отстояване на принципи. За съжаление семейството им бе нещастно със своето потомство. Първите им две деца умират рано, а третото след заболяване от менингит имаше увреждания, които нарушиха нормалното му развитие.
Боньо Г.Саранеделчев почина на 30 май 1970 г.
Стефан САРАНЕДЕЛЧЕВ