Подай сигнал

 Проветряване или .. извозване ?

На старта сме.

На поредното парламентарно надтичване. Всъщност май отново ще се окаже … велико надлъгване. Те нас и ние тях.

Както е било досега през последните 3 десетилетия.

 

Като в онази  приказка за работата и началството: те  си мислят, че  им работим, ние си мислим, че ни плащат.

Още преди старта, помията вече прелива.

Бедна ми е фантазията какво ни чака до финала.

Трудно баене  и за най- разюздания политически фантазьор.

А трябваше да е иначе. Или поне както ни обещаваха доскоро:

ПРОВЕТРЯВАНЕ.

По всички нива, листи, писти и региони.

Защото много вече мирише. Голям боклук стана.

Обещаха ни: ПРОВЕТРЯВАНЕ.

Не нов въздух.

Просто тук -там нещо по- ведро, по- свежо, по лекичко или по- шарено.

Което да освежи и разреди силно застоялия въздух и тежка миризма.

 

Също като блатото. Като капне дъжд, леко разрежда тинята. И  тинята някак ти е по- чиста. Ама си е пак тиня.

 

Вече са ясни играчите в това поредно българско блатно надтичване. Всъщност у нас отдавна няма битки. Парламентарни.

Състезания на каузи, идеи, визии, държавническа мисъл и грижа.

Колкото и патриотично да веем байраците по Шипка или там където и да е другаде, на финала всичко става като в онази велика Алекова книга. Повече от 100 години все така. Всъщност откакто се е забългарило.

И все ние си го правим. Никой друг.

Едно се каним, едно  си хортуваме, едни намерения имаме, а накрая … все иначе.

Не е нужно човек да е професионален играч в науката и изкуството на политиката,  която  по нашите земи така и не излезе от нивото и стила на шашмата, за да види какво му се вади и тази пролет на сергията.

Още от същото.

С леки нюанси на репички и марули. Но всъщност още от същото.

И целта същата.  Противно на онова по байраците. И Шипченският ентусиазъм.

Парите искат да си имат бутончета в парламента. Кротки, послушни, срещу добри мизи.

Който плаща, той поръчва и менюто. И той  реди сергията.

С марулите.

И там където случайно се е провряло нещо  по еко и читаво, то или  не ни звучи познато  по формулата „ още от същото“  и ни плаши с това,  тъй като погледни, че взело да ни бута нашата лична уютна кочинка и да ни разваля личната далавера,  или не е в другото политклише: „местен, свестен, известен“.

Клише, което също има нужда от голямо ПРОВЕТРЯВАНЕ.

Това, че си местен, не означава, че си свестен.

А това да си свестен, не е гаранция, че няма да се изкушиш от кацата с мед.

Малко.

Само малко. Те свестните така почват.

С малко.

Пък и по нашите ширини това да си свестен не е качество. Отдавна. Особено в политиката.

Там на свестните казват бунаци.

И местни, които са  добре изглеждащи тарикати. Както и известни мошеници.

И понеже кукловодите и сценаристите, а покрай тях и суфльорите прекрасно знаят, че ако тази формула не се продаде,  то  със сигурност продава друга една Холивуд задявка: за скелетите в гардероба.

Проблемът е , че тук сме обръгнали на подобни хоръри.

И лайняната фабрика отдавна ни се струва цех за локуми.

Да ме прощават политически  превзетите естети.

Житейска аксиома, приета като  неотменимо  правило в политиката, е това за скелетите в гардероба.

Които и най- читавият има.

След като си минал възрастта на първите 2 по 7.

Затова, уважаеми скъпи избиратели,

тъй ценни  или безценни ходещи бюлетинки, донори на политическа лапачка,  сурогатни изборни индивиди:

Всичко това, което до момента са ни продавали, са и ще се опитат пак, ще проработи.

И този път.

Пак ще им излезе карето.

Ако не проумеем, че  всъщност ни трябват ПОЛЕЗНИ хора. Полезни  за максимален брой хора.

Без значение дали са местни, свестни и известни.

И колко дрънчат скелетите им в гардероба.

Не е важно и дали са опитни, защото опитни са обикновено и най- големите мошеници.

 

Нужни са ни ПОЛЕЗНИ хора,  хора ФАКЛИ.

Защото бая тъмно е станало в кочинката ни.

И пачките  правят видело само за този, дето ги има.

 

Дотам сме се дотикали, че  трошим  глави в стените от тиквите си.

Време е да изпълзим от землянките си. От личните си  комфортни или не чак дотам бърлоги.

Дошло  е време да спрем да бъркаме местата на главите си и да  ги монтираме  там, дето им е коренът по анатомия.

Да почистим от пясъка или звездната пепел очите си,  да са съзрем що -годе ясно читав друм.

Ред е и да повърнем   излишното от преяждането с материализъм и битов комфорт, от който  отровата от стомасите ни  заразява и малката останала читава плът и да спрем да  бесим  достойнството си. Или това, дето е останало от него.

Като народ, и като отделни хора.

Не сторим ли този детокс, на път сме да режем на другия Четвърти Некилометър лентата на поредната  евтина санировка от стиропор,  на отдавна корозиралата ни панелка.

Евтин стиропор, който няма  как да скрие старите ку.ви в новия бардак.

А по  формулата за бардака и ку.вите му,  никога не се получава… нов бардак.

 

И няма да сме проветрени. А  само  ИЗВОЗЕНИ.

За пореден път. На различни цени. И все евтини.

Пандемия. Всичко буксува.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *