Подай сигнал

Ядосайте се!

Тези, които ме познават знаят, че съм нервак.
От онези опънати струни, които вибрират и при най- малкото трепкане на обществото.
Някак така ми е устроена фината моторика: да отразявам всеки трепет, всеки полъх на обществения казан.
В началото на 90-те беше красиво. Трудно, но красиво.
Нарамили младостта си в раници, вярвахме, че със смелост, работа и почтеност ще си построим новата държава.
И бяхме безпощадни в това отношение към себе си.
После така се случи, че красивото отстъпи място само на трудното, на „нашите с вашите“, след това трудното стана грозно, а накрая грозното се изроди в перверзия.
Ужасна властова перверзия.
С цял един народ.
С всичките му поколения.
Но понеже българинът е комформист по природа и дори ленив, не му пукна от перверзията.
И можем ведро да поспорим и колко работлив, та тук някъде спря да му се занимава с разбиване на стени с глави. И с мислене.
Някак умори се.
Предпочете да отива „да фърля по една срещу нам колко си, за някой си какаванин, ама нали пък дават по 50“ , вместо да мисли.
И да се ядосва.
Що да си трови нервите с вземане на решения за неща, които и без това не зависят от него? А и наша, на Ганьо е приказката, че „и магаре да сложиш, и него ще изберат за депутатин“.
И така в масата си, се отказахме да мислим.
Да сме отговорни за страната си, за живота си, нашият и на децата ни.
И включихме на макс другият репертоар: че „нищо не зависи от нас, че онези ТАМ горе са си маскари и видите ли, само ни лъжат. Нищо не се променя. Затова ще им тегля една и няма да ходя да им гласувам.“
Част от нас си удържаха на думата, стегнаха куфарите и през Терминала. Адио!
Кой, накъдето му видят очите.
Друга част продължи да псува под юргана и ако изпълзеше от там, то бе срещу 50, 80 или 100 лева или постче, или торба с нещо си или просто една голЯЯЯЯЯЯма чанта с лъжи.
Демокрация.
Мечтите са безплатни.
Лъжите – също.
Само властта е платена, нали?
Изприщиха ми се ушите да слушам това 30 години.
Преди години, когато заради властови камшици се бе наложило да заместя в името на хляба журналистиката с офис работа, си бях сложила табелка на бюрото:
За да ми държи бутончето за ставащото включено.
„Когато цървулите дойдат на власт, се превръщат в ботуши“.
Пишеше на табелката.
Табелката не се хареса на тогавашния ми шеф.
Беше умен. Но учтиво ме помоли да я махна, понеже била неприлична за офиса и стресирала хората.
Не я махнах.
След време се махнах аз.
После, понеже приказките за големи си ги пишат самите големи, се наложи да си пиша приказката за свободата. Ама не по Дон Кихот, а по нашенски:
Гнусна приказка.
Срамна приказка.
Сиреч: ТЯ, свободата е много скъпо нещо и е заплаха за много самуни. Куп самуни.
А робите без свобода могат, но без самун- йок.
И понеже съм терсене- пак бях непрактична.
Зарязах самуна, избрах свободата.
По трудния начин ми се разкапаха всичките илюзии, че със свободно слово, с „тропане на камбанки“, можеш да събудиш хората.
За да променят ситуацията с цървулите и ботушите.
Срещнах иначе много високи и успешни хора, които искрено се радваха на наивитета ми и енергията, с която си я браня, с финалното откровение: „разбирам, но съм зависим. Следва да ям. Затова и не се вълнувам. Развълнувам ли се, ще се ядосам.“
Бяха си сложили ЕЙ- ТАКИВА лепенки на очите само и само да не виждат клоаката, в която живеем, кочината, в която превърнахме с бездушието си и отказа да бъдем истински отговорни граждани страната си, само и само да продължат със самуна.
И заради самуна.
И да не се ядосват.
Не съдя. Но и не го разбирам.
Този фалшив спокоен сън.
Който вече ни излиза през носа.
Затова и минах отвъд.
Не може повече така.
Просто не може повече така. По този начин.
Цинично, крадливо, „космически“ крадливо, безпардонно, поцинковано, милиционерско, мафиотско, схемаджийско, посредствено, нагло, лицемерно, лустросано фашистко.
Не може повече свестните у нас да считат за луди, а лудите да лудуват на воля. И правят на дреп живота ни.
На кочина страната ни.
Време е.
За правила. И не само.
Отдавна трябваше да Е.
Отдавна трябваше да сме ядосани, да се ядосаме.
Не само миналото лято.
Да развъртим глави, да разтрием очи и да се събудим от фалшивия сън.
Който дори не е в лятна нощ.
И край ушите ни не жужат щурчета и не мигат светулки, а само зверският блясък на кюлчета и пищови.
И сенки- на Мати, на Хари, на Бири, на Шиши, Каскетчо и прочие симпатяги.
А от тавана като паяжина виси КОЙ.
Та затова: доволни и не съвсем доволни хора, щастливи и нещастни граждани, в неделя няма да вали.
Напротив- ще прежуря.
Събудете се, изпийте си кафето, който има- да натрие и филията, разтъркайте очи и хУУУУбаво ги наплискайте с вода.
За да измиете мъглата от тях.
И това много ще ви ядоса.
Като ги измиете.
И видите в какво сме се превърнали.
В какво сме позволили да ни превърнат.
С нашето мълчание, с тихото ни псуване, с нашия отказ, с нашите превити гърбове, с нашите бити коленки, с нашите самуни и трохи.
Със споделената ни тиха робия.
С практическия отказ от ГРАЖДАНСТВЕНОСТ.
Не бързайте да отваряте ледената бира като антиЯД протеин.
Първо минете през машините.
Изкарайте го този яд там.
И без това доста им се точат. На машините.
Защото само ядосаният гражданин прави верните избори.
Другото е компромис, пазар, шербет.
Още от същото.
Време е за ядосани, свободни, смели и способни, а не послушни хора.
Не го забравяйте това.
Преди плажа в неделя.
И да, лично е.
И много ядосано.
Автор: Деляна Бобева, Фейсбук

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *